Един приятел ми каза, че той лично не изисква много от своите приятели.
„Важно е само да бъдат усмихнати“, каза ми. „Важно е да ме карат да се чувствам добре“.
Изглежда лесно постижимо. И всъщност е.
Животът не е олимпийска дисциплина. В него поне някои неща трябва да се случват лесно. Замъчат ли се, заточат ли се, завлачат ли се – не ги брой. Не го мъчи! Насила хубост не става. Насила приятелства не се крепят. То е като да държиш включена машина „сърце-бял дроб“, с надеждата за лек след години.
Не можем винаги да сме в добро настроение. Затова и е нормално да се караме понякога. Важното е след тези спречквания всичко да се подрежда. Проблемите да се решават, а не само да се смитат под килима. Колкото по-дълго ги трупаме под килима, толкова по-мръсно е накрая. А мръсотията винаги излиза. Ако е събирана с години – води до алергии, болежки и трайна непоносимост…