Когато няма нищо за гледане покрай мен, обичам да гледам през прозореца. И снощи така направих, но снежната гледка не ми хареса. Зимата много ми допада, ала само като има кой да ме топли. Тогава тя е прекрасен сезон, дори да троши термометрите. Тогава, всъщност, всеки сезон е прекрасен. Ама като ти е едно такова от пусто по-празно – опредметеният студ няма как да ти е по вкуса, освен ако не си краен мазохист, но аз до предела не стигам. Все още.

Та по тези (най-общо) причини не щях да наблюдавам студени картини. Планът беше да дръпна завесите и да се сгуша под възможно най-дебелото одеяло. Дебелите одеяла много помагат. С топлината и тежината си създават приятно измамно чувство за присъствие и сигурност, което често използвам. Тъкмо щях да се отдалеча от прозореца и пак да си подаря изкуствено топла прегръдка, обаче мернах един отблясък в стъклото.

Идеше от уличната лампа. Една от многото на отсрещната улица, които бях приел за част от пейзажа след деветнайсет години гледане. Не знам защо, но тази вечер я видях по много различен начин. Всъщност – май я забелязах за първи път. Дадох си сметка, че досега може да съм я поглеждал, но определено не я бях виждал. Без да усетя отместих поглед към източника на светлината.

Видях в него нещо безкрайно романтично. Сякаш не беше просто метален соцспомен, а старовремски ренесансов фенер. Беше светил на всеки от квартала толкова хиляди дни. Продължаваше да свети в началото на първи срещи и в края на много раздели. Огрявал бе почти толкова обични целувки, колкото и ревниви шамари. Сега упътваше валящите снежинки. Правеше видим първия и единствен, самоубийствен полет в живота им, преди да срещнат земята.

И хората сме като снежинките – падаме натам, накъдето ни отвее вятърът, и все някога свършваме в земята. Междувременно само се молим да ни духа по-дълго и благоприятно.