Чувствителността днес е като дребната шарка. Повечето хора се отърват от нея още като деца. После добиват имунитет и много трудно нещо ги събаря. Също както с варицелата – колкото по-рано я преживееш, толкова по-добре. Защото, с течение на годините, и вирусът на чувствителността мутира, а защитните сили на всеки организъм намаляват. Разболееш ли се… разболеят ли те, всъщност – не минава бързо. А сърбящите пъпки, които уж не трябва да чешеш, те тормозят и без да ги пипаш.
Варицелата е лечима. Лекарство за чувствителността обаче няма.
Само имунизация, за която отдавна вече си закъснял. Или никой не ти е казал, или пък ти не си разбрал. Сега, чак в зряла възраст научаваш – още навремето е трябвало някой да изчегърка всичките ти рецептори. Да ги умъртви така, че да реагират само на физическа болка. И да не регистрират толкова дълбоко в порасналото ти съзнание разнородните емоции. Същите емоции, които другите само пренасят и сеят наоколо, но много трудно могат да изпитат. А тягостното усещане, че всички, освен теб, изглежда са устойчиви на емоционалната зараза, те кара да се чувстваш слаб. Вътрешно, но и физически. Тогава, макар емоцията да е вирус на душата, започва да страда и тялото…