Лъжица истина

Човек живее най-дълго със себе си. В известен смисъл – човек всъщност живее единствено със себе си. Той се жени или омъжва за собствения си аз, много преди да го направи за когото и да е другиго. Обвързва се неразривно с някого, с когото наистина остава съвсем, съвсем, ама съвсем докато смъртта ги раздели. Всички други наоколо, дори и най, най, най-близките, все пак са извън него. Те са опора, компания, подкрепа, или пък дразнители, конкуренти и врагове. Затова е жизнено важно да харесваш този, в който си се произвел. Да го понасяш. Да го разбираш. Да одобряваш изборите му.

В противен случай – с годините става все по-трудно да гледаш онзи в огледалото, да оправдаваш решенията и да прощаваш грешките му. Колкото повече време минава, толкова повече пропуснати ползи покълват в съмнения. После, дълбоко вкоренени, растат, вдървяват се, извиват нагъсто избили клони. Стават неми исполини, хвърлящи гъста, дебела сянка върху всяко едва изникнало стръкче надежда из почвата на съзнанието.

„Какво, ако тогава бях…?“

>> прочети целия текст

Песни на надеждата

В запуснато помещение, тип бивша соц столова, залепено за блока ми, всеки четвъртък има сбирка на пенсионерски хор. Разпяват се добре и изпълняват стари градски песни. Там не личи да бързат. В репертоара винаги присъства „Многая лета“. Понякога за „Добре дошли“, друг път за „Довиждане“, но неизменно е задължителна в списъка.

Другите шлагери, за жалост не разпознавам. Напролет уж отварят прозорците, но към средата на сбирката в глухата улица се завира боклукчийски камион и задушава гласовете. После явно затварят. Затова достигат до мен като звука от радио през няколко стени – чуваш, че се пее, но не разбираш какво. Чувам как акомпанира акордеон. И той като тях – хем енергичен, хем на издихания. Подрънква и дайре. Дали е ново, или е вече леко окислено?

Представям си, че не пропускат „Целувката на Ана“, „Гошо Хубавеца“ и „Докле е младост“. За последната даже съм сигурен. Почти съм сигурен и че съм чувал „Облаче, ле, бяло“. И се чудя… Колко ли от тези беловласи певци имат цял един керван родá в странство? Колко ли от тях са сами, имали нещастието да не си отидат първи от двамата? За колко тая седмична певческа сбирка е останала, кажи-речи, единственото? Единствено развлечение, единствена подбуда за усмивка, единствена надежда, че още не съвсем целият им свят е вече мъртъв приживе? Единственото място, където околните не само (почти) ги чуват, а даже (почти) ги разбират… >> прочети целия текст

Прогрес, а след прогреса – форматиране

„За съжаление вече стана очевидно, че нашата технологичност задмина нашата хуманност.“
. . .
„Технологичният прогрес е като брадва в ръцете на патологичен престъпник.“
Алберт Айнщайн

Google представи нов гласов робот с носталгичното по нашите ширини име Duplex. Задачата му е да осигури на клиентите, които ще обслужва по телефона, усещане за разговор с жив човек. На правен език – цели „да ги въведе в заблуждение“, уж за да са по-доволни. Проектът засега е експериментален, и е разбираемо. Все пак, докато хората все повече се учат да бъдат машини, и на машините им е необходимо време да станат човеци. Да еволюираш в природата отнема векове. Във вселената на технологиите вероятно ще отнеме цели няколко години. Повече за това ТУК.

От началото на миналия век много занаяти и професии минават под ножа на научно-техническия прогрес. Не нож, а цяла гилотина, която продължава да посича и днес, защото е от неръждавейка. И да, създават се нови професии. Но хората са си старите. Да учат и да се развиват? Редно е. Даже не е желателно, а направо задължително. Само че забелязвам страничен ефект от това развитие, за който не те предупреждават нито в аптеката, нито в края на рекламата с изрязани паузи. Човешкият ресурс, ресурсът на конкретната личност, може да е огромен, но не е неограничен. Също както с процесорите, при недостиг на памет и мощ ресурсите трябва да се преразпределят. Иначе системата прегрява. А за да не прегряваме се изправяме пред нуждата да приоритизираме, дори понякога да не ни се иска. Така например, за да осигурим изпълнението на своята адаптивност като задача с най-висок приоритет, ограничаваме сензитивността си да работи във фонов режим, само при освобождаване на капацитет.

Не се съмнявам, че консуматорите ще харесаме Duplex. Не се съмнявам, че ще свикнем с него. Не се съмнявам, че след време ще забравим да обръщаме внимание.

Дали някой в слушалката диша? Дали някой е някой? Дали изобщо има слушалка?

Старото отстъпва място на новото? Не. Новото изтрива всичко старо. Форматира диска. Дълбоко.

Не се съмнявам, че Google (ще) записва всички разговори. Не се съмнявам, че ще го прави с цел подобряване на обслужването. Не се съмнявам, че така ще получаваме повече и още по-точно подбрани профилирани реклами. Не се съмнявам, че няколко корпорации ще ни познават по-добре от иначе близките ни приятели. Всъщност те отдавна ни познават. Не се съмнявам. А трябва. >> прочети целия текст

Циркът на клоуните-доброволци-непрофесионалисти

В българското публично пространство има един почти постоянен набор от популярни лица, които, волю-неволю, участват в нещо като трупа. Не толкова театрална, колкото циркова. Трупа толкова стара, че има даже предание. Казват обаче, че в тоя цирк на абсурда публиката не влизала да търси кумири, а само да люпи семки и да цели клоуните с гнили домати и запъртъци. Изглежда поне дузина люпилни и още толкова оранжерии годишно бивали повредени специално за тази цел.

Особен цирк бил този. Имал някакъв проблем с мениджмънта. Отдавна фалирал и, съвсем естествено, го напуснали всички акробати, жонгльори и фокусници. Необичайното било, че публиката упорито продължавала да идва на всяко представление, но нагло отказвала да си плаща. Така циркът останал само клоунада. Само шутовете били развили някакво болно чувство за дълг към зрителите си. Макар че, за зрителите, забавата била в спортното замеряне.

Последни си тръгнали звероукротителите. Дълго след като пуснали зверовете на свобода, те опитвали да се преквалифицират, като настанявали тълпата преди безплатното представление. Не губели надежда, че може и да падне някой друг бакшиш. Че, ако почистят шатрата след шоуто, сред отпадъчния миш-маш от кетчуп и яйца може да проблесне някоя и друга стотинка. Уви, най-ценното нещо, излязло от мръсотията на стотици представления, било половинка счупен пожълтял зъб. Със златна коронка… >> прочети целия текст

Запетаите, които оцветяват животи

Създадохме си свят, подхранващ бягствата. Напълнихме го с по няколко пъти развеждани индивидуалисти. И с дългогодишно женени самотници. Докато безразличието ги отчужди. И след това. Накупихме дебели книги, в които пише как да бъдем щастливи сами. Не ги прочетохме. Сега дори не бършем прахта от тях. Подарихме такива и на приятели. И те не ги четат. Кой би допуснал да го учат как да греши? Та нали всички сме специалисти в това?

Даваме шанс. Отпускаме го лесно – като бърз кредит. После си го взимаме обратно преди втората среща. Накрая сме пълни с шансове, които сами сме си прибрали. Разопаковани и ползвани само по веднъж. Сами превръщаме всеки даден шанс в разочарование. Забравихме, че за да се РАЗочароваш, първо трябва да позволиш да те очароват. Затова вече сме отчаяни предварително. За всеки случай… >> прочети целия текст