Категория: Нещо за размисъл

Човек живее най-дълго със себе си. В известен смисъл – човек всъщност живее единствено със себе си. Той се жени или омъжва за собствения си аз, много преди да го направи за когото и да е другиго. Обвързва се неразривно с някого, с когото наистина остава съвсем, съвсем, ама съвсем докато смъртта ги раздели. Всички други наоколо, дори и най, най, най-близките, все пак са извън него. Те са опора, компания, подкрепа, или пък дразнители, конкуренти и врагове. Затова е жизнено важно да харесваш този, в който си се произвел. Да го понасяш. Да го разбираш. Да одобряваш изборите му.

В противен случай – с годините става все по-трудно да гледаш онзи в огледалото, да оправдаваш решенията и да прощаваш грешките му. Колкото повече време минава, толкова повече пропуснати ползи покълват в съмнения. После, дълбоко вкоренени, растат, вдървяват се, извиват нагъсто избили клони. Стават неми исполини, хвърлящи гъста, дебела сянка върху всяко едва изникнало стръкче надежда из почвата на съзнанието.

В запуснато помещение, тип бивша соц столова, залепено за блока ми, всеки четвъртък има сбирка на пенсионерски хор. Разпяват се добре и изпълняват стари градски песни. Там не личи да бързат. В репертоара винаги присъства „Многая лета“. Понякога за „Добре дошли“, друг път за „Довиждане“, но неизменно е задължителна в списъка.

Другите шлагери, за жалост не разпознавам. Напролет уж отварят прозорците, но към средата на сбирката в глухата улица се завира боклукчийски камион и задушава гласовете. После явно затварят. Затова достигат до мен като звука от радио през няколко стени – чуваш, че се пее, но не разбираш какво. Чувам как акомпанира акордеон. И той като тях – хем енергичен, хем на издихания. Подрънква и дайре. Дали е ново, или е вече леко окислено?

Представям си, че не пропускат „Целувката на Ана“, „Гошо Хубавеца“ и „Докле е младост“. За последната даже съм сигурен. Почти съм сигурен и че съм чувал „Облаче, ле, бяло“. И се чудя… Колко ли от тези беловласи певци имат цял един керван родá в странство? Колко ли от тях са сами, имали нещастието да не си отидат първи от двамата? За колко тая седмична певческа сбирка е останала, кажи-речи, единственото? Единствено развлечение, единствена подбуда за усмивка, единствена надежда, че още не съвсем целият им свят е вече мъртъв приживе? Единственото място, където околните не само (почти) ги чуват, а даже (почти) ги разбират… >> прочети целия текст

В българското публично пространство има един почти постоянен набор от популярни лица, които, волю-неволю, участват в нещо като трупа. Не толкова театрална, колкото циркова. Трупа толкова стара, че има даже предание. Казват обаче, че в тоя цирк на абсурда публиката не влизала да търси кумири, а само да люпи семки и да цели клоуните с гнили домати и запъртъци. Изглежда поне дузина люпилни и още толкова оранжерии годишно бивали повредени специално за тази цел.

Особен цирк бил този. Имал някакъв проблем с мениджмънта. Отдавна фалирал и, съвсем естествено, го напуснали всички акробати, жонгльори и фокусници. Необичайното било, че публиката упорито продължавала да идва на всяко представление, но нагло отказвала да си плаща. Така циркът останал само клоунада. Само шутовете били развили някакво болно чувство за дълг към зрителите си. Макар че, за зрителите, забавата била в спортното замеряне.

Последни си тръгнали звероукротителите. Дълго след като пуснали зверовете на свобода, те опитвали да се преквалифицират, като настанявали тълпата преди безплатното представление. Не губели надежда, че може и да падне някой друг бакшиш. Че, ако почистят шатрата след шоуто, сред отпадъчния миш-маш от кетчуп и яйца може да проблесне някоя и друга стотинка. Уви, най-ценното нещо, излязло от мръсотията на стотици представления, било половинка счупен пожълтял зъб. Със златна коронка… >> прочети целия текст