Етикет: надежда

В запуснато помещение, тип бивша соц столова, залепено за блока ми, всеки четвъртък има сбирка на пенсионерски хор. Разпяват се добре и изпълняват стари градски песни. Там не личи да бързат. В репертоара винаги присъства „Многая лета“. Понякога за „Добре дошли“, друг път за „Довиждане“, но неизменно е задължителна в списъка.

Другите шлагери, за жалост не разпознавам. Напролет уж отварят прозорците, но към средата на сбирката в глухата улица се завира боклукчийски камион и задушава гласовете. После явно затварят. Затова достигат до мен като звука от радио през няколко стени – чуваш, че се пее, но не разбираш какво. Чувам как акомпанира акордеон. И той като тях – хем енергичен, хем на издихания. Подрънква и дайре. Дали е ново, или е вече леко окислено?

Представям си, че не пропускат „Целувката на Ана“, „Гошо Хубавеца“ и „Докле е младост“. За последната даже съм сигурен. Почти съм сигурен и че съм чувал „Облаче, ле, бяло“. И се чудя… Колко ли от тези беловласи певци имат цял един керван родá в странство? Колко ли от тях са сами, имали нещастието да не си отидат първи от двамата? За колко тая седмична певческа сбирка е останала, кажи-речи, единственото? Единствено развлечение, единствена подбуда за усмивка, единствена надежда, че още не съвсем целият им свят е вече мъртъв приживе? Единственото място, където околните не само (почти) ги чуват, а даже (почти) ги разбират… >> прочети целия текст

Ако симулацията на оргазми е спасила от разпад милиони връзки на тази земя, то симулираното търсене не е позволило на поне още толкова изобщо да се случат.

Да си представим, че спешно ти трябва нещо, което обаче не успяваш да намериш…

Ключовете, например. Всеки е издирвал ключове. Трябват ти, за да тръгнеш. Осъзнаваш, че си изгубил доста време в търсенето им, но няма как да излезеш без тях. Вече си проверил навсякъде, където се сещаш. Всички джобове са пребъркани, всички шкафове разтворени, всички чекмеджета — обърнати. Няма и няма.

Повече от ясно е, че са някъде другаде. Някъде, където все още не ти е дошло на ум да търсиш.

Ти обаче наистина бързаш. И колкото повече закъсняваш, толкова по-силно те обзема паника. Свел си търсенето само до пет места, които проверяваш вече за десети път. Отново местиш хладилника, пак преджобваш всички якета, дънки и панталони. Изтръскваш дори обувките. Всичките си пет чифта и

тайничко благодариш на хромозомите си, че не са те подредили да си жена с мания за чепици.

Докато разравяш пясъчника й, за да се увериш, че ключовете не са паднали там, котката те гледа с почти човешко объркване. И ако имаше шанс някога животното да проговори — щеше да е точно сега, за да ти каже да се прегледаш.

Достигайки фазата на пълното отчаяние, вече закъснял за важна среща и изживял абсурда да търсиш логика в губенето, звъниш за помощ на ключар. Уговорката все пак е неотложна и решаваш, че ще помолиш съседката отляво да остане у вас и да го изчака. Леля Веска е пенсионерка, плете хубави шалове и още се опитва да те сватоса с внучката си. Макар че вие отдавна не сте седми клас, а единственото общо между вас е, че миналото лято сваляхте една и съща мацка.

Рязко отваряш вратата и тъкмо да направиш крачка навън — чуваш онова характерно дрънчене, което чакаш от един час.

>> прочети целия текст