Ако симулацията на оргазми е спасила от разпад милиони връзки на тази земя, то симулираното търсене не е позволило на поне още толкова изобщо да се случат.

Да си представим, че спешно ти трябва нещо, което обаче не успяваш да намериш…

Ключовете, например. Всеки е издирвал ключове. Трябват ти, за да тръгнеш. Осъзнаваш, че си изгубил доста време в търсенето им, но няма как да излезеш без тях. Вече си проверил навсякъде, където се сещаш. Всички джобове са пребъркани, всички шкафове разтворени, всички чекмеджета — обърнати. Няма и няма.

Повече от ясно е, че са някъде другаде. Някъде, където все още не ти е дошло на ум да търсиш.

Ти обаче наистина бързаш. И колкото повече закъсняваш, толкова по-силно те обзема паника. Свел си търсенето само до пет места, които проверяваш вече за десети път. Отново местиш хладилника, пак преджобваш всички якета, дънки и панталони. Изтръскваш дори обувките. Всичките си пет чифта и

тайничко благодариш на хромозомите си, че не са те подредили да си жена с мания за чепици.

Докато разравяш пясъчника й, за да се увериш, че ключовете не са паднали там, котката те гледа с почти човешко объркване. И ако имаше шанс някога животното да проговори — щеше да е точно сега, за да ти каже да се прегледаш.

Достигайки фазата на пълното отчаяние, вече закъснял за важна среща и изживял абсурда да търсиш логика в губенето, звъниш за помощ на ключар. Уговорката все пак е неотложна и решаваш, че ще помолиш съседката отляво да остане у вас и да го изчака. Леля Веска е пенсионерка, плете хубави шалове и още се опитва да те сватоса с внучката си. Макар че вие отдавна не сте седми клас, а единственото общо между вас е, че миналото лято сваляхте една и съща мацка.

Рязко отваряш вратата и тъкмо да направиш крачка навън — чуваш онова характерно дрънчене, което чакаш от един час.

Ключовете се оказват… забравени от другата страна на вратата.

Защо ви разказвам тази нищо и никаква история, скалъпена набързо в 3 сутринта? В нея няма необичаен обрат, няма twist, не е интересна, защото се е случвала на всеки. Първо — за да ви накарам да се разпознаете. A после — за да стигна и другаде.

Ако симулацията на оргазми е спасила от разпадане милион връзки на тази земя, то симулираното търсене не е позволило на поне още толкова изобщо да се случат.

Ако ключовете ти те чакат търпеливо, единственото, което трябва да направиш, е да отвориш правилната врата. Входната, а не тази на килера. Няма да са там. Там има само 3 прашасали консерви, литър домашно вино и мръсни чорапи до пералнята. Там най-много отново да се скриеш.

Когато се опитваме да намерим нещо, но не успяваме — обикновено не са грешни резултатите, а търсенето. Независимо дали причината е в твърде многото критерии, твърде малкото, или пък в неточното им дефиниране и подбор.

Склонни сме да правим същото и с хората…

Знаем отлично, че няма да намерим каквото ни трябва там, където го търсим. Но продължаваме да проверяваме отново и отново дали пък няма да се появи. Дали в безплодната отчуждена земя все пак няма да поникне упорито семе, довяно от случаен топъл вятър и полято с кротък дъжд. Дали пък няма да покълне, погалено от лъч, объркал посоката си.

И какво ще се роди? Цвете ли, или бурен? Бурените избуяват лесно. Повече са мъчни цветята.

Никога не си се страхувал от облаците, защото знаеш, че те носят дъжд. А след него иде шанс за растеж и промяна. Да, ама полето е широко и облаците се закотвят другаде. Само преминават транзитно над твоето случайно довято семенце. Гърмят, трещят, стряскат те, но ти дават надежда.

Тъкмо да дочакаш нещо повече и те отиват да се извалят другаде. И тогава се объркваш — да се радваш, че е безоблачно, или да ти е криво, че няма откъде да падне и капка. После обаче се сещаш за условността на тази история. После се сещаш, че ти си си все тъй на сухо. Не само че няма дъжд. Няма даже вятър, който да довее първо зрънцето, а после и облаците, разтворили обятия да го полеят. На хоризонта още няма нищо, колкото и често да проверяваш.

Тягостно, до слънчево, тихо и ясно, без очаквани превалявания.

В естествения стремеж да намерим човек за себе си често допускаме същата грешка. Допускаме да се опрем на фалшивата надежда, че липсващото може да се появи там, където вече сме видели, че го няма. Нищо. Ще проверим само още веднъж. И още веднъж, за по-сигурно. И после още няколко пъти. А сега последно.

Така, на практика, спираме да се оглеждаме. Само симулираме търсене, докато всъщност чакаме. Макар отлично да знаем, че “тая няма да я бъде така”…

Може пък… с времето… някой вятър нещо да довее…

Вие вярвате ли, че изведнъж нещо може да се окаже там, където никога не е било?

Какво ако, във времето на хилядите повторни проверки, е можело да намерим повече, търсейки някъде другаде?

Дали ключът не е в това да разширим кръга на търсене, вместо да го стесняваме? Дали?

https://medium.com/p/3409eb879db8