„За съжаление вече стана очевидно, че нашата технологичност задмина нашата хуманност.“
. . .
„Технологичният прогрес е като брадва в ръцете на патологичен престъпник.“
Алберт Айнщайн

Google представи нов гласов робот с носталгичното по нашите ширини име Duplex. Задачата му е да осигури на клиентите, които ще обслужва по телефона, усещане за разговор с жив човек. На правен език – цели „да ги въведе в заблуждение“, уж за да са по-доволни. Проектът засега е експериментален, и е разбираемо. Все пак, докато хората все повече се учат да бъдат машини, и на машините им е необходимо време да станат човеци. Да еволюираш в природата отнема векове. Във вселената на технологиите вероятно ще отнеме цели няколко години. Повече за това ТУК.

От началото на миналия век много занаяти и професии минават под ножа на научно-техническия прогрес. Не нож, а цяла гилотина, която продължава да посича и днес, защото е от неръждавейка. И да, създават се нови професии. Но хората са си старите. Да учат и да се развиват? Редно е. Даже не е желателно, а направо задължително. Само че забелязвам страничен ефект от това развитие, за който не те предупреждават нито в аптеката, нито в края на рекламата с изрязани паузи. Човешкият ресурс, ресурсът на конкретната личност, може да е огромен, но не е неограничен. Също както с процесорите, при недостиг на памет и мощ ресурсите трябва да се преразпределят. Иначе системата прегрява. А за да не прегряваме се изправяме пред нуждата да приоритизираме, дори понякога да не ни се иска. Така например, за да осигурим изпълнението на своята адаптивност като задача с най-висок приоритет, ограничаваме сензитивността си да работи във фонов режим, само при освобождаване на капацитет.

Не се съмнявам, че консуматорите ще харесаме Duplex. Не се съмнявам, че ще свикнем с него. Не се съмнявам, че след време ще забравим да обръщаме внимание.

Дали някой в слушалката диша? Дали някой е някой? Дали изобщо има слушалка?

Старото отстъпва място на новото? Не. Новото изтрива всичко старо. Форматира диска. Дълбоко.

Не се съмнявам, че Google (ще) записва всички разговори. Не се съмнявам, че ще го прави с цел подобряване на обслужването. Не се съмнявам, че така ще получаваме повече и още по-точно подбрани профилирани реклами. Не се съмнявам, че няколко корпорации ще ни познават по-добре от иначе близките ни приятели. Всъщност те отдавна ни познават. Не се съмнявам. А трябва.

Представям си тогава близкото бъдеще, в което, за жалост, още ще съм жив, как телефонният (?!) разговор с робота не се развива добре. Отсреща е клиент-балканец, който, колкото и да е деприоритизирал сензитивността си, още заделя ресурс за звучна и описателна попържня. Дълбоко фрустриран, на финала Ставри Мераклийски пожелава от агента да му оноди майката. След края на разговора се създава автоматична поръчка и му се изпраща по куриер, на адрес и с експресна доставка, точно и предварително надуто копие на нечия майка, чиито клипове Ставри е търсил в Google (но не в Youtube), най-често в 23:32, след „Шоуто на Слави“. Все пак Duplex ще знае всичко предварително: адрес, телефон, жанр, размер, чашка… Щото клиентът трябва да е доволен. И като е заявил желание да такова – трябва да такова! После как да не върнеш 5 звезди за обслужването…

Сериозно. Не от днес и не от вчера има непрекъснати постъпления както за опазване на част от личните ни свободи (последно – GDPR), така и за тихото им отнемане (последно – нова, спорна директива, уж за авторското право). Важен е противовесът. Важно е битката да продължи. Ако се предадем ще бъдем смазани от тъй реалната психологическа тежест на иначе виртуалното лъскаво желязо, което никое малцинство няма да може да претопи.

Вероятно звуча като консерватор-технофоб. Като противник на прогреса. Не съм нито едното от двете. Ако нямаше социалки още щях да чакам да ме публикуват. Безнадеждно. Само че посоката, в която ни развиват (в нарочен страдателен залог) все повече влиза в разрез с усещането ми кое и докъде е редно.

Има минимум един истински и жив човек разлика между това да ползваме посредници в комуникацията и изцяло да заместим едната страна в нея. Няма го минимум единия истински човек разлика, който живо и осезаемо отсъства, когато, вместо само да улесняваме диалога, решаваме доброволно напълно да липсваме от него. Има минимум един нечовек разлика, който оживява от мъртвите и става все по-жив всеки път, когато му позволяваме тотално да ни замени, вместо само да помогне.

Електронните книги няма да убият хартиените. Напротив, ще ги съхранят. Но хората може да забравят четенето. Емотиконите няма да убият думите. Ще ги затрие това, че забравяме какво значат. Чатовете няма да убият живите разговори. Ще ги смълчи това, че все повече нямаме какво да си кажем. Хората няма да убият общуването. Само ще забравят да спрат роботите, докато го довършват.

“ – Окей, Google. Двоен чийзбургер, големи картофки и диетична кола за вкъщи, моля. Да се достави без любов и с допълнително самота, моля. Благодаря”.

– …

“ – Но как така не мога да платя в брой, казвате? А! Няма на кого. Вярно. Изтеглете ги от сметката ми”.

– …

“ – Не. Другата. Дочув… Ало? Ало?!?!“