Човек живее най-дълго със себе си. В известен смисъл – човек всъщност живее единствено със себе си. Той се жени или омъжва за собствения си аз, много преди да го направи за когото и да е другиго. Обвързва се неразривно с някого, с когото наистина остава съвсем, съвсем, ама съвсем докато смъртта ги раздели. Всички други наоколо, дори и най, най, най-близките, все пак са извън него. Те са опора, компания, подкрепа, или пък дразнители, конкуренти и врагове. Затова е жизнено важно да харесваш този, в който си се произвел. Да го понасяш. Да го разбираш. Да одобряваш изборите му.

В противен случай – с годините става все по-трудно да гледаш онзи в огледалото, да оправдаваш решенията и да прощаваш грешките му. Колкото повече време минава, толкова повече пропуснати ползи покълват в съмнения. После, дълбоко вкоренени, растат, вдървяват се, извиват нагъсто избили клони. Стават неми исполини, хвърлящи гъста, дебела сянка върху всяко едва изникнало стръкче надежда из почвата на съзнанието.

„Какво, ако тогава бях…?“ Вероятно най-вредният въпрос, който хапе душата човешка, както сърбеж хапе незараснала рана. Както гангрена яде увреден крайник. Какво щеше да стане, ако беше избрал друго? Къде щеше да си сега? Дали щеше да си по-щастлив? Дали щеше да си по-успешен? Щеше ли да си по-богат? Щеше ли да изглеждаш по-добре? Да имаш по-хубава работа? По-смислени разговори? Повече страст в делата си? Повече творчески плам и идеи? Какво щеще да бъде, ако беше учил друго? Ако беше заживял другаде? Ако беше направил иначе? Наляво или надясно? Нашироко или натясно?

Необоримо вярно е, че не можеш да избягаш единствено от собствения си затвор. С уговорката, разбира се, че изключим медитацията, реинкарнацията и злоупотребата със субстанции като иначе доказани методи да напуснеш себе си, било то закратко, задълго или завинаги. Защо тогава нещо никога не ти стига? След като, така или иначе, нямаш изход, защо тогава никога не си достатъчно сигурен? Защо тогава никога не си достатъчно доволен? Защо тогава е толкова трудно да видиш смисъла на места, на които са го закрили твърде много препятствия?

Ако можеше да изтръгнеш от себе си три недостатъка – първо, кои щеше да си признаеш? Сетне, кои три щеше да избереш? Ако можеше да развиеш три свои силни страни само с щракване на пръстите, какъв щеше да е твоят избор?

И класическият кифленски въпрос от социалните мрежи, достоен също да се отпечата като късметче за кафе, или като татус над пъпчето на плеймейтка:

Щеше ли твоята детска версия да се гордее с това, в което си се превърнал като възрастен? Или щеше да се хвърли под първата кола на пътя, с ясната последна цел да избави света от себе си, преди да е станало твърде късно?

Човек трябва да умее да прощава. Трябва да се научи да прощава. И, след като го направи, да започне да прощава първо, най-често и най-лесно на себе си. Основната част от човешките неудачи, несгоди, недоволства и не-достатъчно-сти съществуват, раснат и накрая задушават възможността да сме по-добра версия на себе си, главно защото не успяваме да си простим. Дори не се сещаме, че можем да си простим. Не на някой друг. На себе си да простим. Задето сме хора и правим избори. Че сме ги направили такива, каквито сме ги направили. Че сме решили това, а не другото. Че сме станали, каквото сме.

Прошката и приемането трябва да са, на първо място, дарове от нас за нас си. И после, ако заслужават, за другите. И не, това не е егоизъм. Това не са оправдания за егоцентризъм. Това е верую, което е спасило създателите, успяващите, моторите на този свят не от днес и не от вчера. Това е трудна за преглъщане, тежка за смилане и почти невъзможна за усвояване от понатровените ни души лъжица с истина. Лъжа е, че горчи. По-вероятно е да излиза солено. Или, всъщност – солено да влиза.