Създадохме си свят, подхранващ бягствата. Напълнихме го с по няколко пъти развеждани индивидуалисти. И с дългогодишно женени самотници. Докато безразличието ги отчужди. И след това. Накупихме дебели книги, в които пише как да бъдем щастливи сами. Не ги прочетохме. Сега дори не бършем прахта от тях. Подарихме такива и на приятели. И те не ги четат. Кой би допуснал да го учат как да греши? Та нали всички сме специалисти в това?

Даваме шанс. Отпускаме го лесно – като бърз кредит. После си го взимаме обратно преди втората среща. Накрая сме пълни с шансове, които сами сме си прибрали. Разопаковани и ползвани само по веднъж. Сами превръщаме всеки даден шанс в разочарование. Забравихме, че за да се РАЗочароваш, първо трябва да позволиш да те очароват. Затова вече сме отчаяни предварително. За всеки случай…

Разпознаваме и помним клишетата, но не и значението им. Забравяме например, че когато сложиш тигана преди да си уловил рибата – обикновено оставаш гладен.

Свикнахме да слагаме точката преди да е имало запетая. Не оставяме място за но, за обаче и за въпреки че… Простите изречения най-лесно се разбират от прости хора. Не ги карат да мислят. Не се налага да чакат.

Обличаме душевната си осакатеност в кичозните дрехи на престорена арт душевност, която уж никой не успява да разбере. Патентоваме страховете си като високи стандарти. Накрая си купуваме куче и започваме да работим много. Вечер се заяждаме с всеки, който не ползва запетайки във Фейсбук. За спорта.

В ресторанта за двойки никой не обича масата до вратата, защото или става течение, или намирисва от тоалетната. Или пък виждаш как готвят в кухнята. А в кухнята на връзките често се оказва мръсно. И трябва да почистваме, когато изцапаме килима, вместо да си купуваме нов. Второто е по-лесно, но винаги ни струва повече.

Щастие е, когато се научиш да се радваш на запетаите, както и на хората, които идват, за да ги сложат по местата им.