Да си отгледаш самота.
Да я възпиташ.
Да заживеете заедно.
После, по Едиповски,
да започнеш да спиш с нея.
После тя да изучи навиците ти.
Да те прегръща до задушаване.
Всяка нощ.
Да брои чашите ти,
но да ти налива още.
Да вдига тостове за
своето съществуване.
Да черпи на юбилей за
вашето съжителство.
Да сипва от виното, купено
за някой специален повод,
(което не дочака по-специален)…Да ти липсва денем, но
да си спокоен, защото
всяка нощ се връща.
Да не те пуска да срещаш други,
за да не стане утре излишна.
Да ти повтаря мъртво заклинание,
че дори да избягаш с друга,
после тихо ще се върнеш при нея.
Да те гушне, да те приспи, да угаси.
А ако успееш някак
да я изгониш –
да се премести
да живее отсреща.
И да се вмъква
през прозореца
нощем. Макар
да си с друга –
да ляга помежду ви.
Да те завива.
Знаеш как обича
да чува, че заспиваш.
Да се намести
на старото си място,
невидима и топлеща.
Като ореол на дявол,
нажежен до червено,
случайно отбримчил се
от опашката му.
Защо й позволи
да се чувства в теб
у дома си?