Онзи ден, докато пътувах обратно от Сърцето към Себеуважението си, отново се намери един уникален чешит да ме изненада. Лангъркам се аз нейде между Шумен и София и съм си намерил занимавка за автобуса. Все пак са си 6 часа със задръстването. Затова си разнасях в двете посоки „Теория на международните отношения”, която иначе планувах да съм прочел още преди месец. Е, планувах, ама не стана!
По дупките на този кратък маршрут оставих и бъбреците си, и камъните, дето бяха в тях. Та, викам, що да не си оставя и зрението? Залавям се и почвам да чета какви са тия отношения и между кои народи са. А в автобуса тихо, топло и спокойно – точно като за книжка. Плюнча пръсти и след два часа вече отгръщам тридесет и петата страница. Грабна ме, бе! Даже си правя сметки, че в оставащите 3-4 часа ще смеля поне една четвърт.
Хубаво, ама слизаме за кратка почивка в Търново и прекъсвам Голямото четене, по план само за 20 минути. Хапвам, пия кафе и обслужвам някои други биологични нужди. Тръгваме и аз пак разгръщам книжката. Забелязвам с доволство, че чичката, дето ми хъркаше два часа от лявата страна, вече е опразнил седалката. Прибрал се е да дреме вкъщи, а за мен – повече място.
Да, обаче не’къф друг пич около четиридесетте се промъква откъм предната страна на возилото. Пита ме дали до мен е свободно. „Не – мисля си – не виждаш ли ‘де седи егото ми”, но на глас му казвам да седне. При това – любезно. А той, моля ви се, ме моли да си разменим местата! Ами, хубаво, от мен да мине… >> прочети целия текст