Миналият четвъртък беше прекрасен ден. В късния следобед слънцето припичаше прощално върховете на Витоша. Лекият ветрец тихо напомняше, че вече е пролет. Песента на птиците ме караше да ги диря с поглед из клоните на дърветата. „Какво по-хубаво от една спокойна разходка привечер?”, помислих си. Kраката ми сами ме водеха. Само че не по планинските пътеки, а към автобусната спирка. И не към някоя беседка, а до една отбивка на „Цариградско”…
Ето и предисторията. За целите на успешното ми журналистическо образование имах задача да изготвя учебен репортаж. Мястото и темата му бяха моя грижа. Въпрос на личен избор, креативност и професионален подход. Съответно – идейната ми импотентност волю-неволю ме докара до… мола. Този, последният, бил „най-големия на Балканите”. А съм чувал (само съм чувал) да казват, че явната грандомания обикновено е следствие на дълбоки комплекси.
И така, ей ме мен, час по-късно, изправен пред грамадния стъклен хангар. С малкото ми останало самочувствие на беден български студент, скрито във вътрешния джоб. Ама пък и с „широкия светоглед”, мацнат като перманентен грим на потното ми чело. Влизам и веднага ми прималява от навалицата – като в църква на Великден. Естествено, с критична разлика в мащабите и бройката…