Сам не мога да си обясня как е възможно досега да не съм посветил нито един пост на любимата си книга. Истината е, че в този блог досега нямаше написана и дума за голямата ми мания. Хари Потър-манията, която вече поовладях.
Най-вероятно съм се спирал заради трудността да се коментира един седемтомник, в който вихрушката от мъст, омраза и зло гравитира около онази сила, която само Избраните владеят. Силата на любовта. Онази – пречистващата, прераждаща и побеждаваща.
Авторката Джоан Роулинг успя да създаде един паралелен свят, в който показа, че дори магията не решава проблемите и от тях не може да се избяга през страниците. Свят, в който истински важен бе детайлът. Колкото по-малък – толкова по-ценен. Обиквайки този втори свят през годините на вманиачено четене, аз се научих да обичам и моя – реалния. Започнах да осъзнавам големите идеи за това, че колкото повече помъдряваш – толкова по-катастрофални стават грешките ти. Че колкото повече обичаш, толкова по-глупаво си склонен да постъпваш, а мразейки врага по-силно, започваш и да го подценяваш опасно много.
Целта на този пост обаче не е да поднася морални проповеди. В противен случай би станал твърде депресарски. А пък аз, според някои, не съм бил депресар. Ама изобщо. Точно затова държа да спомена за един от Потър детайлите. Новата ми магична джунджурия е изобретение на Роулинг и се нарича Времевърт. Джаджа, която винаги съм искал да имам, а нерядко и да ползвам.
>> прочети целия текст