Сам не мога да си обясня как е възможно досега да не съм посветил нито един пост на любимата си книга. Истината е, че в този блог досега нямаше написана и дума за голямата ми мания. Хари Потър-манията, която вече поовладях.

Най-вероятно съм се спирал заради трудността да се коментира един седемтомник, в който вихрушката от мъст, омраза и зло гравитира около онази сила, която само Избраните владеят. Силата на любовта. Онази – пречистващата, прераждаща и побеждаваща.

Авторката Джоан Роулинг успя да създаде един паралелен свят, в който показа, че дори магията не решава проблемите и от тях не може да се избяга през страниците. Свят, в който истински важен бе детайлът. Колкото по-малък – толкова по-ценен. Обиквайки този втори свят през годините на вманиачено четене, аз се научих да обичам и моя – реалния. Започнах да осъзнавам големите идеи за това, че колкото повече помъдряваш – толкова по-катастрофални стават грешките ти. Че колкото повече обичаш, толкова по-глупаво си склонен да постъпваш, а мразейки врага по-силно, започваш и да го подценяваш опасно много.

Целта на този пост обаче не е да поднася морални проповеди. В противен случай би станал твърде депресарски. А пък аз, според някои, не съм бил депресар. Ама изобщо. Точно затова държа да спомена за един от Потър детайлите. Новата ми магична джунджурия е изобретение на Роулинг и се нарича Времевърт. Джаджа, която винаги съм искал да имам, а нерядко и да ползвам.

Е, по случай дипломирането приятелите ми ми подариха точно такъв времевърт, като този на снимката.

Viva E-bay!!! Функцията му е да превърта времето, давайки възможност на собственика си да се намеси в хода на вече минали или бъдещи неща, моделирайки действията дори на собственото си тогавашно аз. Основният недостатък на излязлото като от книгите копие е, че за жалост не може да връща времето.

Подаръкът, безценен символ на безвремието, отначало се въртеше трудно, но за нула време се раздвижи. Вече почти месец откакто е в ръцете ми се питам накъде ми се иска да врътна часовниковите стрелки. Още отначало бях почти сигурен, че твърде бих се вглъбил в миналото и ужасно ме е страх от бъдещето.

Сега обаче реших друго – просто харесвам настоящето си. Вече знам, че бих мръднал назад само за да мога да изживея отново отминало щастие, но не и за да поправям грешките си.

Чарът на миналостта понякога се крие тъкмо в грешките.

Докато развъртах трите сфери осъзнах, че някои грешки всъщност са твърде красиви, за да бъдат оправяни. Виж – правилните избори са по-подлежащи на корекции. Което пък ме отпраща към друга мисъл на любимия ми герой от същата поредица – че най-трудно се избира между това, което е лесно и това, което е правилно.

За щастие при мен все се получава така, че лесно-то, обикновено е и правилно-то. Късметлия съм. И няма нужда да превъртам времето. Наникъде. Макар че с радост бих изживял доста неща повторно, струва ми се нищо не бих променил.

А вие:
Ако имахте работещ времевърт – накъде?