В последните седмици Мрежата се задръсти с безумици за прехода. Тази година пък – с лопата да ги ринеш. Нали е знаково и юбилейно, значи няма как. За такива емблематични събития направо е срамно да нямаш мнение. Пък и то нали било като задника: дето всеки си го има и държи да си го (по)каже. Мнението, де, не друго!
Аз, като виден всичколог и интеуектуалец, дълго време мислих дали да не запазя мълчание по темата. Като мълчиш – не само не рискуваш да се изложиш, но и си даваш вид на компетентен. Сякаш стоиш много над тези неща и е под нивото ти дори да ги коментираш. В тази област някои български общественици са същински майстори, макар и без кетап.
Изчаках малко. Хапах си езика, гризах си ноктите и няколко пъти си пуках пръстите. Дори известно време седях върху ръцете си, само и само да не тръгна и аз да пиша за това. Не и тази година. Имах стотици оправдания и десетки основателни причини да не го направя. И само една, заради която да го сторя. Онзи назрял нарцистичен порив за (по)казване на… мнението.
Отвъд всякакви метафори, украшения, прикрити смисли и закачки – две десетилетия не са малко време. Не са и никак много. Гледната точка зависи само от това дали си роден преди или след падането на режима. Зависи дали и какво помниш от онова „преди”. Аз не помня нищо.
След последната точка много от вас вече се питат: Като не помни нищо, какво изобщо е тръгнал да говори?! Така е, нищо не помня. И „По-добре!”, и „Колко жалко!” Родих се малко, ама съвсем малко преди „началото на прехода”. За Бога, колко изхабена фраза. С нея проходих, проплаках, живях и още живея. Все пак съм почти набор на Промяната. Не че малко по-големите от мен имат кой знае колко по-ярки спомени от преди. Пък и аз все нещо си спомням.