Първият учебен ден на братовчед ми трябваше да бъде специален. Специален беше – прибра се и повърна от притеснение. Може и да е било от кофти тръпката за първи път в живота ти да те наобиколят стотици хора. Да чувстваш как те смачкват и се навират в теб повече, отколкото би ти понесло. Почти като на рок концерт. С тази огромна разлика, че на сцената нямаше банда. Пееше Роси Кирилова. Същата песен, която звучи при всеки подобен повод. Много хубава песен. Малко обаче омръзва.
И сцена всъщност нямаше. Само заучени с досада фрази от водещите на празничната програма. И назубрени (сигурно с рев) стихчета, които може и да звучат много тържествено, но за хлапак на седем години определено не значат нищо. А после – прочувствени речи: за смисъла на живота, за житейския път, израстването и други подобни. Вярно, никое от децата наоколо не дръпна майка си за ръкава да я попита какво значи „житейски”. Но не защото всички знаеха, а защото никой вече не чуваше. Ако ви говорят на език, който не разбирате – колко време ще слушате, преди да ви дотегне? Нека не се обзалагаме…