Преполовил вече двадесет и втората си година, все още нямам шофьорска книжка. Срам и позор, и липса на мъжка чест. ‘Айде, бе!
Веднага, щом навърших пълнолетие, претърпях челен сблъсък с желанието на майка ми да изкарам шофьорски курс.
Помисли си, казвам, мамо: дали искаш да ме гледаш жив, здрав и свободен пешеходец? Или ще ми носиш цигари на свиждане в Софийския централен, затова че съм размазал няколко с колата и съм нямал късмета да умра с тях?
Този тип разговори са тегави. Стремежът към развитие на общи умения влиза в пряка конфронтация с трезвата преценка на собствените възможности. Сега като се замисля – на майка ми поне никога не й се е налагало да ме вкарва в правия път. Щото аз ни в прав, ни в крив, ни в черен път влязох. Още си седя на пешеходната. Но и там не е сигурно, че няма да ме размажат…
Все още нямам никакво желание, в пристъп на паника, да отнеса оттатък света хората от някоя автобусна спирка. От всяко дърво свирка не става. От всеки човек – шофьор, също. Макар че за последните две изречения и обратното е съвсем вярно.
Разказвам ви това в светлината на последната самоубийствена идея, която роди българският гений. 16-годишните младежи да взимат временно удостоверение за управление на автомобил, като шофират с придружител до навършване на пълнолетие. Предложението е част от Националната стратегия за подобряване на безопасността по пътищата 2011-2020 г. Гласуването му предстои…
>> прочети целия текст