Човек живее най-дълго със себе си. В известен смисъл – човек всъщност живее единствено със себе си. Той се жени или омъжва за собствения си аз, много преди да го направи за когото и да е другиго. Обвързва се неразривно с някого, с когото наистина остава съвсем, съвсем, ама съвсем докато смъртта ги раздели. Всички други наоколо, дори и най, най, най-близките, все пак са извън него. Те са опора, компания, подкрепа, или пък дразнители, конкуренти и врагове. Затова е жизнено важно да харесваш този, в който си се произвел. Да го понасяш. Да го разбираш. Да одобряваш изборите му.
В противен случай – с годините става все по-трудно да гледаш онзи в огледалото, да оправдаваш решенията и да прощаваш грешките му. Колкото повече време минава, толкова повече пропуснати ползи покълват в съмнения. После, дълбоко вкоренени, растат, вдървяват се, извиват нагъсто избили клони. Стават неми исполини, хвърлящи гъста, дебела сянка върху всяко едва изникнало стръкче надежда из почвата на съзнанието.
„Какво, ако тогава бях…?“