Не е нужно останките на миналото
да стават жарава за бъдещето
Темата за агентурното минало на българските популярни личности се оказа почти толкова универсална, колкото тази за времето навън. Това беше особено осезаемо в първите месеци след обявяването на списъка със сътрудници. Тогава всеки се чувстваше някак морално призван да произнесе тежката си присъда срещу „публично опозорените в Списъците на срама“.
От края на 2008 г, та и досега Комисията по досиетата дебело подчертава, че не цели бъдеща лустрация, а само морално възмездие. Удобно. И донякъде необходимо. Но само на пръв, и то бегъл, поглед. Защо?
Много преди да заработи тази комисия с ужасно дълго име, евентуалното сътрудничество със структурите на Държавна сигурност се ползваше като евтин компромат на общо основание. Излиза Драган по някоя национална телевизия, сочи с пръст към Петкан, и го гълчи: „Ти си човек втора ръка, защото си бивш доносник“. И Петкан няма какво да направи, освен да иде в друга гостоприемна медия, да си върне „услугата“ тъпкано. Така сработваше принципът „Аз веднъж да кажа, … пък ти доказвай, че нямаш сестра“…