В четвъртия ден на януари по обед нищо не подсказва, че утре започва лудницата. Отново – дубъл 2009. Снегът през прозореца се сипе като пудра захар над ябълков пай, а чашата с кафе отдясно бавно изстива, полупразна. Едва прогледналите ми очи проклинат зачестилото безсъние, но мозъкът ми вече се опитва да работи. Чак се чува как се опитва. През тези първи дни често си мислех какво ни остави миналата година – този път не в личен, а в социален аспект. А тя всъщност ни остави доста.
През нея разбрахме, че държавата ни се управлява като бракуван трамвай от началото на миналия век. Това поне обяснява защо всичко закъснява и върви толкова тромаво и шумно. Сетих се и за Евгени Минчев. Дочух, че отскоро паркетният лъв не ще и да чува за Сергей Станишев, въпреки че двамата имат много общо. Той бил бесен на премиера, че вече никой не асоциира ватманската професия с неговата особа. Минчев не можел да си обясни как след години работа по имиджа на преуспял ватман се появява някой, който да му го отнеме само с един клип. Трамвайните линии вече никога няма да са същите.