Легендарно градска

Искам да ви запозная с една жена. Заради статута й на very important person (сиреч ВИП) и от съображения за сигурност, имената на героинята в тази история са сменени. За да не я наричаме госпо‘ица, пардон, госпожица Хикс, Игрег, Алфа, Омега иии други мастни киселини – избрах нещо малко по-дълго, но доста запомнящо се. Моля за вашето внимание.

И така, уважаеми, представям Ви госпожица, пардон, госпо‘ица Неебавка Башнезаинтересована.

Тя отговаря напълно на изискванията за длъжността градска легенда и по двата основни компонента.

В смисъл че… е легендарно тъпа… и че това го знае целият град.

Майка й, баща й, баби, лели, гаджетата й… Знаеше го даже тя самата. Със същия успех Неебавка можеше да мине и за селска легенда, но тя гордо изтъкваше потомственото си „софийско жителство“ във всяка от рекламните паузи на „Столичани в повече“. Гледаше сериала с твърдото убеждение, че това всъщност е риалити формат на БиТиВи-ту. А риалитито беше, че тя самата „мйекаше“ повече от пиян руснак в Златни пясъци. Къмто 12 сутринта, тъкмо по право пладне…

Чудовищно оглушителната й редукция се коренеше, както всички неизлечими проблеми, в детството. Първите 17 години от живота си тя прекара предимно при баба си в Бургас и леля си в Русе [руси]. Това обясняваше, ако не всичко, то поне достатъчно. После родителите й се възползваха от опцията ранно пенсиониране и тя заживя окончателно в столицата.

Имаше и добри страни в това да си дъщеря на старша стюардеса и главен пилот. Въпреки че не беше вече на работа, баща й не се задържаше много вкъщи. Макар и пенсиониран, поне още десетина години командирът можеше да вдига самолета без медикаменти. И затова не пропускаше възможността да… каца на различни летища. Докато може.

>> прочети целия текст

На елхата Х-ъто

Украсявам изкуствената „елха“ във всекидневната. Чудно! В това изречение „украсявам“ ли да е в кавички, „елха“ ли, или направо цялото? Щото изпуснах кога стана модерно да се радваме на префасонирана найлонова торбичка, вместо на истинско дръвче? Някой изобщо успя ли да усети?
Доскоро бях дете. И макар това скоро да е вече все по-отдавна – някои семейни ритуали остават в паметта по-дълго от обикновен спомен. Помня наивното чувство на висша отговорност и указана чест да накичиш коледното дърво. На Бъдни вечер детските пръстчета се превръщаха в жив игленик. Не се притеснявахме толкова да не се убодем, колкото вардехме да не изпуснем някоя от прекрасните играчки. Тогава бяха стъклени, редки и скъпи. Дядо Коледа щеше да види, че сме свършили беля и в последната минута щеше да занесе заръката ни на по-добри хлапета.
Сега и при украшенията на елхата предпочитаме пластмасата. Пък и от стъкло да са играчките – като видиш останалите 119 от серийното производство на щанда, все те задавя мириса на нещо средно между конфекция и склад за китайски стоки. Остави елхата, ами както прозря Дилов-син – оказа се, че белобрадият старец всяка година носи по-хубави подаръци на по-богатите деца…
Впрочем същият тоя, с брадата (не Дилов, а Санта) в нашето семейство си остана Дядо Мраз. Чак докогато разбрах, че Дядо ти Мраз, a.k.a. Коледа, е всъщност жена. Ама не жена в смисъла на късно преоткрил себе си транссексуален. Просто госпожата от другата смяна в детската градина, на която й се разлепи памучната вежда. Кофти тиксо, спестен памук и съвсем безпризорен постсоциализъм тогава. В него, като във военно време, жените трябваше да вършат и мъжката работа. По принцип съм против сексизма и разделението на труда, но жена Дядо Коледа е като Снежанка-травестит.
Говорихме си тези дни и за Коледния дух, Нямало го. И аз не го усещам. Сигурно отдавна е хванал гората и се е скрил под някоя ела. От онези ели, загубили едничката надежда  да получат своето мечтано „х“. И да грейнат с него на върха си – вече като празнични елХи.

>> прочети целия текст