Жив е той, жив е!
Жив е той, жив е – селякът, | Настане избор – плъзнат хиени И сладки думи в струи се леят. Гледа народът и весел тръгва след чорбаджии тежки и тлъсти. |
В джеба лихварин – кат’ змия съща | Но мине избор, всичко забравят, И за народа пара не дават. Тогаз народът сепва се будно, но ще да види – паднал в капана. |
извадка от страницата за
хумор и сатира на вестник
„Шуменска поща” (тогава „Плиска”)
Шумен, 22 февруари 1930 г.
Вдигат данъци. Идват избори. Пак ще ни лъжат. И ние пак ще се лъжем, че им вярваме…
Вчера в Народната библиотека по грешка рових в първите издания на в. „Шуменска поща” от 1930 г. Без да съобразя, че в града са се издавали два вестника с това име: Първият, просъществувал само една година (1930) и другият, който в действителност трябваше да изследвам. Наречен по същия начин, но отпечатван два пъти седмично в периода 1936-43 г.
На страниците на „грешната” Поща обаче успях да обърна внимание не само на рекламите, които проучвам. Хуморът и сатирата, публикувани в интересното за времето си издание, се оказаха не само смешни, но и актуални. Само си представете как млад студент седи в малката, умълчана и полупразна Читалня №3 в Народната библиотека, рови в огромни стари, подвързани и крехки вестникарски течения, и хлипа от смях в тишината. Служителката ме гледаше с укор и почуда – в малката стая едва ли някой се кикотеше често. Или поне скоро. Или дори… някога.
Ама как да не се смее човек – в Ботевата пародия четем и за ипотеките, и за данъците, и за политиците. И за заблудените избиратели – преди близо 80 години, и въпреки това с днешна дата. Тъй като текстът е анонимен – ако бъде отпечатан днес едва ли ще се забележи възрастта му. И днес бедняци, кредити, лихвари и най-вече, най-много – хиени.
После как да се отървеш от натрапчивото усещане, че живееш в омагьосан кръг, където всичко се повтаря и няма нищо ново. Не само под Слънцето, а навсякъде…
И аз така, както и още много като мен и теб, висях в читалнята и се ровех из стари вестници и един чичко стоеше до мен и дишаше много шумно, ама не му пукаше. Под „шумно“ обаче разбирай направо като машина. Накрая като си замина, лелката дойде и ми каза: „Госпожице, моля да ни извините затова, че трябваше да търпите този неприятен човек, който диша като Дарт Вейдър, той е наш служител и когато няма работа, идва тук и чете вестници. Ако беше читател, бих го изгонила, но той има задължения тук… Така че моля да ни извините…“ Просто не ми се коментира. Само ще кажа, че с голямо нежелание ходя в библиотеката.
Що, бе, мен цялата суетня в Народната ми е някак забавна. Хубаво ми е едно такова, книжно ми е ((:
Мен са ми по-забавни лелките, които отговарят за Гардероба, но това ще ти го разказвам наживо някой ден, защото тук се губи експресивността 😛