Закъснявам точно с десет минути. Винаги закъснявам с толкова. Ти отлично знаеш това. Пристигаш само минута преди мен. После се правиш, че си ме чакала цяла вечност.

Да, и аз се радвам да те видя. Ще пием кафе. Някъде тук обаче – зад ъгъла. Твърде студено е за дълги разходки. Макар да казваш, че усмивката ми те топли, не ми се вярва да е чак толкова пареща.

София през зимата е като офроуд трасе. Опитваш се да се държиш за мен, а аз се мъча да те убедя, че това не е чак толкова добра идея. Смееш се. Не ми вярваш. Падаме заедно. Ставаме заедно. Сега повярва ли? Вярваш. Но пак се смееш. И аз се смея. Е, и хората ни се смеят. Предпочитам да мисля, че е съвсем добронамерено…

Изтупваме крачоли и продължаваме. Влизаме в кафенето зад ъгъла. Пак се пързаляш по плочките. Само за да разбереш, че няма места. Студът кара хората да забравят за кризата и да се сврат на топло. Инстинктът е по-силен от спестовността.

Втори опит по офроуд трасето. Пробваме с другия ъгъл. Там обаче няма нищо. Само куче, което го препикава. Явно не се получава с ъгловите кафенета.

Каня те да дойдеш у нас. Тръгвам напред. Обръщам се да видя защо се бавиш и топка сняг профучава над рамото ми. Ти мен ли ще целиш, бе?! Събарям те в снега и се въргаляме. Отново хората ни гледат. Този път съвсем не е добронамерено.

Изправям се, подавам ти ръка и тръгваме. Прегърнати и снежни. Измръзнали, но стоплени.