Текстът е на Христо Смирненски. Публикуван е за пръв път в сп. Българан (г. IV, бр. 8 / 22 февр. 1919 г.) Авторът го е подписал с псевдонима си Ведбал.
— От вас искам: две самоубийства, един атентат, едно убийство, една смърт от мизерия, 2-3 кражби и още няколко работи от същия род — казва редакторът.
— Но как?! Аз не съм престъпник… Най-многото, което мога да извърша, това е едно самоубийство, а вие искате две… Колкото за убийствата и кражбите — не се наемам! — викам аз и отчаяно мачкам шапката си.
Редакторът поглажда острата си брадичка, усмихва се снизходително и ми пояснява работата:
— Наистина, познава се, че не сте се занимавали друг път с подобни работи. Обаче вий криво сте ме разбрали.
Той се впуска в дълги разяснения и аз разбирам, че не е нужно нито да се самоубивам, нито да крада, нито да върша покушения: перото ще вади хляба ми, а не револверът…
* * *
Вървя по улицата. Днес съвсем ми не върви. Ето – 6 месеца, като съм на служба, и винаги доставям сведения, в излишък даже, за всевъзможни сензации, обаче днес нито най-малка, нито най-обикновена случка! Сякаш светът е поумнял… Още два часа ми остават на разположение! Не, необходимо е поне едно убийство! Да! Хайде бе! Ти, с вдигнатата яка, извади револвер и застреляй ей онзи господин с бомбето. Хайде де! Дръпнеш спусъка: бум — човекът пада, аз изваждам бележник и молив и най-точно отбележвам всичко… Голяма работа! Хайде де! Човекът с вдигнатата яка влиза в една обущарница. Мерзавец! Страхливец! Господинът с бомбето най-спокойно продължава своя път… Дявол да го вземе! Няма и няма! Изведнъж до ухото ми достигат тъпи, глухи звукове. Не ще и съмнение! Това са револверни гърмежи. Тичам по посоката, откъдето долитат гърмежите… Мисля си: семейна сцена. Бащата пиян. Жена му го нагрубява. Той кипва, дръпва чекмеджето на масата, вади револвер и бум… Жена му пада.
>> прочети целия текст
