Балонът винаги се пука. Винаги. Ако е пълен с илюзии се пука по-омацващо от артериално разкъсване. Болката пак е там, но от раната не се лее кръв, а надежда. И колкото повече от тази надежда изтича, толкова по-малки са шансовете за оцеляване.
И тогава изчезват цветовете. Всички цветове изчезват. Остава само сиво. Светът се отдръпва от теб с грохот, като при разделянето на тектонските плочи. Както погача се разчупва на части. А ти си сякаш паричката по средата.
Разликата между теб и паричката е, че в онзи момент не се чувстваш никак ценен. Напротив даже. Чувстваш се неоценен. Причината изглежда е, че самият ти не си стойностен. Нямаш стойност. Нито достойнства. Нито достойнство…
Топки трябват за всичко в този живот. Даже Земята е (почти) кръгла. Първо трябват, за да го има живота изобщо. Медицината може да е напреднала, ама като няма мат‘рял – дори епруветката остава празна. Сетне, след това, първичното, топки трябват даже повече.
Колко много е вярно, наистина, че не можем да стъпим в една и съща вода два пъти. Така е и с хората: оставиш ги, сетне се върнеш, а те вече са други. И ти си вече по-друг. Хубавото в тези срещи с непознати е, че, един вид, все общуваме с нови хора. Потребността от социализация, от своя страна, е белег за взаимната зависимост на всички членове на общността. Но, ако е вярно, че човек с едно и също ДНК може да се окаже различен от днес за утре – тогава какъв изобщо е смисълът на брачните обети, например?…
Може да си се развиваш и пак да не си удовлетворен. Може също да си спрял и така да ти харесва. Всеки има правото да спре. Нежеланието да продължиш напред невинаги значи, че само толкова можеш. Напротив. Означава само, че харесваш мястото, до което си стигнал, и искаш да останеш там завинаги. Или поне докато ти омръзне. Няма нищо лошо в това да пуснеш котва. Загуба на ценно време е да съжаляваш за пропуснати шансове. Първо – те никога не намаляват. Все има нещо за пропускане. Второ – който и шанс да избереш, винаги ще ти се струва, че останалите са били по-добри.