Закъснявам точно с десет минути. Винаги закъснявам с толкова. Ти отлично 
знаеш това. Пристигаш само минута преди мен. После се правиш, че си ме чакала цяла вечност.
Да, и аз се радвам да те видя. Ще пием кафе. Някъде тук обаче – зад ъгъла. Твърде студено е за дълги разходки. Макар да казваш, че усмивката ми те топли, не ми се вярва да е чак толкова пареща.
София през зимата е като офроуд трасе. Опитваш се да се държиш за мен, а аз се мъча да те убедя, че това не е чак толкова добра идея. Смееш се. Не ми вярваш. Падаме заедно. Ставаме заедно. Сега повярва ли? Вярваш. Но пак се смееш. И аз се смея. Е, и хората ни се смеят. Предпочитам да мисля, че е съвсем добронамерено…