Етикет: Даниел Вълчев

И без да са в класните стаи, учителите дадоха ценен урок на обществото

През последния месец станахме (поне) пасивни свидетели на най-дълго продължилото трудово неподчинение в историята на България. Бяхме безразлични, отегчени, а накрая дори ужасени от това, което се случва. Или по-скоро от това, което не се случва. Не се случваше конструктивният диалог. Замеряха се само с цифри и проценти. В крайна сметка планът на правителството даде резултат. Учителите малко по малко започнаха да отстъпват. Едни, смазани от изтощение, други – удовлетворени от предложеното.

В центъра на бойните стачни действия ролята на невинната жертва играеха учениците. Най-вече зрелостниците. Крайните продукти на високопродуктивната ни образователна система като че ли бяха забравени, въпреки ключовото си значение. Тях от центъра ги бутнаха в периферията, демонстрирайки фалшива загриженост.

Тъй като в селото си нямаме луд –
всички се редуваме…

Министерството на вдигнатите рамене не просто продължава да работи. Нещо повече – в последните дни то почти се сля с правителството. Объркаха се дори синдикатите. Сега се оказа, че искат повече. В сряда добрата новина взриви общественото пространство. Като журналистическо разследване апартамента на Васил Иванов го взриви. Споразумението между преговарящите бе факт и всички бяхме доволни. За няколко часа. После фанфарите стихнаха, аплодисментите спряха и митинговите крясъци по улиците екнаха пак.

Двамата, които искат да развалят седенки (Пламен Орешарски и Даниел Вълчев), май говорят най-много. В повечето случаи – празни приказки, освен когато не решат, че са сами. Дори да са пред двайсетина камери и още толкова микрофони. Тогава започват истинските разговори. Онези диалози, в които става ясно, че „това ще размотае”. Неофициално се разбра и че трябва „първо да мислиме за числа, съкращения и после…” Официално бе заявено точно обратното.

Дори последва караница кой кое бил казал. Сякаш са важни само хората, но не и думите им. Макар че отново само на думи един афектиран министър поднесе извинения. И за да е карикатурата по-пълна, премиерът се сопна по повод на исканите оставки. Синдикатите можели да определят съдбата на министрите едва когато участват директно в политическия процес. Някой с повече нерви да отиде да му напомни, че министрите са народни представители. В тази връзка – съдбата на всеки от тях се определя тъкмо от електората. А може би смисълът е, че синдикатите не са част от него? Протестните митинги напук са с тълпи от хора.

Всяко чудо за (че)три дни

Учителската стачка продължи изненадващо дълго дори за самите учители. Въпреки прогнозите на някои медии се оказа, че този път чудото е с по-дълга годност от обичайните три дни. За жалост на стачкуващото съсловие обаче общественото безхаберие по проблема бързо ескалира в подчертано родителско неодобрение. Министърът на образованието и науката умело използва тази слабост и се разходи из столичните училища не толкова, за да търси изход от ситуацията, колкото за да си направи снимки с ентусиазирани ученички. Има си фенки, даже помоли да му се изпратят фотографиите. На кого му пука, че маса народ се бунтува. Важното да флиртуваме с обективите.

Ден след фотосесията Даниел Вълчев вече отговаряше на журналистически въпроси с пантомима – просто повдигаше рамене. А като споменах журналистите – това са хората, които сигурно са най-облагодетелствани от ефективните стачни действия. Покрай министерско-синдикалните дърпания се изразходват литри печатарско мастило, а радиотелевизионният ефир гъмжи от интервюта и коментари. Златна мина.