В запуснато помещение, тип бивша соц столова, залепено за блока ми, всеки четвъртък има сбирка на пенсионерски хор. Разпяват се добре и изпълняват стари градски песни. Там не личи да бързат. В репертоара винаги присъства „Многая лета“. Понякога за „Добре дошли“, друг път за „Довиждане“, но неизменно е задължителна в списъка.
Другите шлагери, за жалост не разпознавам. Напролет уж отварят прозорците, но към средата на сбирката в глухата улица се завира боклукчийски камион и задушава гласовете. После явно затварят. Затова достигат до мен като звука от радио през няколко стени – чуваш, че се пее, но не разбираш какво. Чувам как акомпанира акордеон. И той като тях – хем енергичен, хем на издихания. Подрънква и дайре. Дали е ново, или е вече леко окислено?
Представям си, че не пропускат „Целувката на Ана“, „Гошо Хубавеца“ и „Докле е младост“. За последната даже съм сигурен. Почти съм сигурен и че съм чувал „Облаче, ле, бяло“. И се чудя… Колко ли от тези беловласи певци имат цял един керван родá в странство? Колко ли от тях са сами, имали нещастието да не си отидат първи от двамата? За колко тая седмична певческа сбирка е останала, кажи-речи, единственото? Единствено развлечение, единствена подбуда за усмивка, единствена надежда, че още не съвсем целият им свят е вече мъртъв приживе? Единственото място, където околните не само (почти) ги чуват, а даже (почти) ги разбират… >> прочети целия текст
