Да учиш ли, или да бачкаш?

microphone-headsetПроявата на чувство за хумор е един от белезите на еволюцията. Това е умението да различаваш сериозното от забавното и да можеш да му се наслаждаваш. С течение на времето обаче самия хумор деволюира, а хората започват да се смеят и на тъжни неща. Просто защото не са им останали други ходове.

Ето така – с насмешка – беше приета от студентите новината от последните дни. На най-личния им, студентски празник 8-ми декември Парламентът гласува текст, с който от догодина ще е законно и допустимо чувствително увеличение на семестриалните такси в държавните университети. Изборът на дата за второто четене на промените е висша форма на сарказъм, проявена или от съдбата, или от законодателната ни власт, която в крайна сметка управлява тази съдба.

В момента студентите държавна поръчка заплащат една трета от общата цена, определена за издръжка на специалността им. Набързо гласуваната промяна цели да предостави на ректорските ръководства възможността по желание да увеличат доплащаното от студентите – от 1/3 на 2/3…

>> прочети целия текст

За мишките и за приятелите

Почти век назад във времето,
от другата страна на планетата…

На няколко мили южно от малкия американски град Соледад, в щата Калифорния, тече река Салинас. На нейния бряг се срещаме за пръв път с двама пътуващи работници. Джордж Милтън и Лени Смол. Там ще ги видим и за последно. Недалеч от мястото, където е роден и баща им – американският писател Джон Стайнбек.

Снимка Богдан Богданов_grada.bg

В реалността Джордж и Лени са братя, защото ги е създал един и същ човек. В своя литературен свят обаче – те са даже повече от братя. Те двамата са главните герои в „За мишките и хората“. Повестта, която носи на своя автор награда Пулицър през 1937 г., разказва за силата на истинското приятелство и неговата (в случая) трагична безусловност. По класическия текст на Стайнбек са заснети филми, записани са драматизации за радиото, играят се постановки в театъра. Последната адаптация за радиоефира е на Дона Франсесчайлд за ВВС 4. Излъчена е през март миналата година под режисурата на Кърсти Уилямс. В двете главни мъжки роли – актьорите Дейвид Тенант и Лиъм Бренан…

>> прочети целия текст

Катуница е българската Голгота

Flickr.-All-rights-reserved-by-ec1jack Опитът ми като автор може да е кратък, но пък е доказал няколко неща. Едно от тях е, че читателите (вече) изискват изводите да се напишат в началото. Дългите изложения отегчават аудиторията. Не дай Боже пък в тях да се появят сарказъм и ирония – те често остават неразбрани. Ако, в опит да докаже тезата си, авторът първо посочи антитезите, отива в трета глуха. Никой не стига до финала, за да види, всъщност, че мненията съвпадат. Но и никой не би нарекъл публиката си глупава. Значи остава проблемът да е в автора. Културата на четене с разбиране обаче е страничен въпрос.

Този текст изразява тезата, че причините, действията и техните следствия в Катуница са плод на общонационално безумие. Ако сте на друго мнение и не желаете да го променяте, или да го обосновете в коментарите – не си губете времето нататък.


Ескалация на напрежението, размирици, етнически конфликт. Тези три и още няколко контекстови синонима се въртяха в главите на новинарите по време на събитията в Катуница. В опит да избегнат тавтология много малко от колегите дръзнаха да употребят думата бунт. Причината е, че тя съдържа в себе си елемент на негативна оценка. Извън новините обаче, в анализите и коментарите, тя е най-точна. Тъкмо бунтовете против власт и статукво са онова, което обединява народа срещу нещо. И го превръща в маса с автоматизирани действия, неподлежащи на осмисляне и контрол. Бунтът в Катуница и последвалите демонстрации в страната бяха сравнени със сходни събития по света, при които конкретно убийство отключва етническо или социално напрежение (Гърция, Франция). А етническо ли беше напрежението, или социално? Още една дилема, пред която не можаха да се обединят нито медиите, нито публичните фигури…

>> прочети целия текст

Не се усмихвай

Коя усмивка ще си сложиш днес? 
Избери онази за специални случаи.
С която ходим у майка ти в неделя.
Същата, която пробутваш,
когато се опитваш да скриеш,
че компанията те отегчава –
до смърт и даже след нея.

Официалните ти  усмивки са хиляди.
Семпли, издайнически, загадъчни.
Тесни и свити, или пък разчекнати
– широко, за преглед при зъболекар.

Държиш ги под чекмеджето с бижутата.
Заключени на сигурно и близко.

Всяка е добре отиграна.
Всяка е шедьовър
на актьорското изкуство.
Само че нито една от тях не струва,
защото вече е изхабена от носене.

Официалните усмивки
са като дрехите – носиш ги три пъти,
а после губят цвета си.
Само че не се перат. За тях няма омекотител.

Затова онези – Официалните,
фалшивите и отиграните
за пред хората,
в очите ми са груби и опърпани.
С тях другите те виждат в бална рокля,
а аз в бедняшки дрипи.
Молеща и питаща, и искаща.

Пет пари не давам за усмивката ти –
истинска е само когато си мислиш,
че вече не те гледам.
Истинска е когато си изненадана.

А истинската ме вълнува. Истински.

Ела, тати, да умрем заедно!

Преполовил вече двадесет и втората си година, все още нямам шофьорска книжка. Срам и позор, и липса на мъжка чест. ‘Айде, бе!

Веднага, щом навърших пълнолетие, претърпях челен сблъсък с желанието на майка ми да изкарам шофьорски курс.

Помисли си, казвам, мамо: дали искаш да ме гледаш жив, здрав и свободен пешеходец? Или ще ми носиш цигари на свиждане в Софийския централен, затова че съм размазал няколко с колата и съм нямал късмета да умра с тях?

Този тип разговори са тегави. Стремежът към развитие на общи умения влиза в пряка конфронтация с трезвата преценка на собствените възможности. Сега като се замисля – на майка ми поне никога не й се е налагало да ме вкарва в правия път. Щото аз ни в прав, ни в крив, ни в черен път влязох. Още си седя на пешеходната. Но и там не е сигурно, че няма да ме размажат…

Все още нямам никакво желание, в пристъп на паника, да отнеса оттатък света хората от някоя автобусна спирка. От всяко дърво свирка не става. От всеки човек – шофьор, също. Макар че за последните две изречения и обратното е съвсем вярно.

Разказвам ви това в светлината на последната самоубийствена идея, която роди българският гений. 16-годишните младежи да взимат временно удостоверение за управление на автомобил, като шофират с придружител до навършване на пълнолетие. Предложението е част от Националната стратегия за подобряване на безопасността по пътищата 2011-2020 г. Гласуването му предстои…

>> прочети целия текст