Проявата на чувство за хумор е един от белезите на еволюцията. Това е умението да различаваш сериозното от забавното и да можеш да му се наслаждаваш. С течение на времето обаче самия хумор деволюира, а хората започват да се смеят и на тъжни неща. Просто защото не са им останали други ходове.
Ето така – с насмешка – беше приета от студентите новината от последните дни. На най-личния им, студентски празник 8-ми декември Парламентът гласува текст, с който от догодина ще е законно и допустимо чувствително увеличение на семестриалните такси в държавните университети. Изборът на дата за второто четене на промените е висша форма на сарказъм, проявена или от съдбата, или от законодателната ни власт, която в крайна сметка управлява тази съдба.
В момента студентите държавна поръчка заплащат една трета от общата цена, определена за издръжка на специалността им. Набързо гласуваната промяна цели да предостави на ректорските ръководства възможността по желание да увеличат доплащаното от студентите – от 1/3 на 2/3…
Опитът ми като автор може да е кратък, но пък е доказал няколко неща. Едно от тях е, че читателите (вече) изискват изводите да се напишат в началото. Дългите изложения отегчават аудиторията. Не дай Боже пък в тях да се появят сарказъм и ирония – те често остават неразбрани. Ако, в опит да докаже тезата си, авторът първо посочи антитезите, отива в трета глуха. Никой не стига до финала, за да види, всъщност, че мненията съвпадат. Но и никой не би нарекъл публиката си глупава. Значи остава проблемът да е в автора. Културата на четене с разбиране обаче е страничен въпрос.